Обраслата детска площадка, Лондон, 2007 година

Лев Андреевич затвори голямата желязна порта зад себе си. Движенията му не бяха резки, нито яростни, вървеше съвсем спокойно, едва докосвайки метала на вратата, сякаш от страх, че ще я счупи. Не проявяваше своята тиха агресия, с която по принцип го определяше Мери. Беше спокоен по един извратен начин. Даваха му да излиза от санаториума по два пъти през седмицата и това бе неговият шанс да се слее с обществото, преди да бъде пуснат свободно. Харесваше му да смайва всеки един от психолозите със знанията си и мнимите разкази за това колко добре се бе чувствал в ръцете й. Те сякаш не го приемаха нормално, не го приемаха добре и оставаха не нормално изненадани от чутото. Друг бе въпросът, че понякога самият Лев се съмняваше, че всичко това е било истина. Всичките 17 години в неизвестност оставаха като в мъгла, както за него така и за всички останали любопитни погледи. Така ги бе запомнил и така ги наричаше. Онези, които го бяха намерили на повърхността на улицата. Показали му колко отвратителен бе света извън Закрилата. Колко беше тъжно.
Стъпките му по павираните улици бяха леки, освободени без онази тежина, с която се характеризираха в психодиспансера. Усещаше малките капчици, ръмяща вода от небето, която се съединяваше с вече появилите се локви. Мокреха абаносовата му коса, караха я да изглежда също толкова добре, дори когато бе суха. Ръцете му си бяха намерили мястото в джобовете на коженото яке, а погледа му бе забит в паважа. Затваряше очи за момент, оставяйки се на останалите си сетива. Чуваше кристално звука на минаващите коли, музиката, идваща от някое от заведенията около него, хорската глъч и всичко бе толкова приятно за него, точно колкото водата бе приятна на котката. Намираше единствено побъркващата страна на супата от звуци, която се изливаше върху му. С всяка стъпка се приближаваше повече до своята цел, а тя представляваше обрасла детска площадка, на времето най- вероятно бе била прекрасна, но днес не изглеждаше изобщо така; боята от катерушките се лющеше, разкривайки ръждясалата им същност. Бурените бяха започнали да приемат размера на голямо куче, увивайки се около всичко що докопат, правейки играта на дечицата от съседните жилищни сгради невъзможна. Остана дълго загледан в цялата тази зелена, тъжна гледка, преди да опре ръка на оградата и да се прехвърли през нея.

Тишината , спокойствието , което цари по тази улица , кара Кая да се чувства спокойна. Само лекото потропване на токчетата и пронизва тишината . Кая се чувства вече свободна , не мисли за нищо . Не иска да се вижда с никого , и дори не й пука за нищо и никого . Пълна промяна е настъпи в живота й . Всичко е променено , но само едно нещо успя да остане така , както си беше и преди , Кая .
Тя не се е променила и не иска да се променя . Не й пука , вече го няма онзи страх , който изпитва , вече няма нищо , което може да я стресне или да я нарани . Тя е преживяла много , дори хората не могат да си представят колко много .
С всяка една стъпка Кая се отпуска , не мисли . Приближава бавно студената си ръка -държаща цигара , до устните си . След няколко секунди пред очите й има пушък . Не знае къде отива , нито къде се намира , но това няма значение за нея .
Важно е , че вече не е близо до приятелите си -ако може така да ги нарече , и че за никого не й пука .
Иска да започне нов живот , иска да го живее по правилата , но все пак малко частица от мислите си не може да забрави . Само онази частица , само случката , която е преживяла - се върти из ума й , но все пак тя не се предава и не обръща почти никакво внимание на мисълта си . Кая знае , че някой ден ще си спомни , ще си припомни отново онези дни , но не само тях , засега обаче има някаква картина пред себе си , но не й е много ясна . Някой от моментите й липсват , не може да си спомни за всичко , което се бе случило .
Тишината я обгърна отново и тя забрави за всичко друго . Само чува пронизващия звук и не спира да върви .
Небето не е ясно , доста мрачно е дори . Кая спря й се огледа за момент . Мястото , на което се намира в момента не й е познато . Пред нея има нищо като детска площадка , или поне няколко люлки . Момичето отиде и седна на една от тях . Залюля се малко и се вгледа в нещата пред себе си .
Лошите мисли нахлуват в главата й , тя не може да се оттърси от тях. Опитите й не са достатъчни . Нещата , които бе сторила не са кой знае колко сериони , но все пак за едно петнайсет годишно момиче си е много сериозно , ако родители й разберат какво се е случило , няма да е много приятно за Кая . Всичко е станало само заради ''приятелите'' й , само заради тях сега тя бяга от всичко и всеки.